Глава 2

Февруари - 3390 г. пр. Хр.

Земята: 12 часа по-рано

НИНСИАННА

Пустинята, която лежеше между двете реки, бе негостоприемно място, дори и по време на дъждовния сезон. Тук имаше малко покритие. Само дребен чакъл и от време на време изсъхнала купчина от храсти, скелетни останки на отдавна пресъхнали потоци, както и далечна планина, за която враговете им претендираха, че е свещената обител на техния бог.

Нинсианна, чието име означава “Тя-която-служи-на-богинята”, приклекна зад купчина камъни, а сърцето й биеше, докато три облечени в килт войни се придвижваха в опасна близост до мястото, на което тя се криеше, събирайки сухи клони от храстите, за да запалят огън.

“Защо ще дойде по този път?” – попита Тирдард.

“Тя искаше да се измъкне от него.” – каза Дадбех.

“Не му позволявайте да чуе това. – каза Фироуз. – Той си въобразява, че е влюбен в нея.”

“Трябва да се надяваме да е така! – каза Тирдард. – Би трябвало да се оженят по време на лятното слънцестоене.”

“Не и ако той не може да я хване.” – каза Фироуз.

“Ако питате мен – изсумтя Дадбех, – тя е избягала с друг мъж.”

Нинсианна притисна своята ръка пред устата си, за да потуши вътрешния изблик да извика: “Не можеш ли да разбереш, че просто не искам да се омъжа за него?” Тя го бе изразявала гръмогласно много пъти, но никой не го бе грижа за желанията на една жена.

“Само си помисли какви хубави синове ще имаш! – татко се подиграваше с нейното колебание.– Тя-Която-Е гледа благоприятно на този съюз. Той е син на вожда. Помислете какъв престиж ще донесе сливането на нашите две семейства заедно?”

Да, но тя не иска да бъде ничия “коза за създаване на потомство”! Не и за селото. Не и дори за Тя-Която-Е!

Разговорът прекъсна, когато Ямин закрачи из къмпинга, носейки мъртва газела преметната през мускулестите му рамене. Той бе красив мъж, с мургав тен, хубав прав нос, и най-черните очи, които тя някога бе виждала. Всяка жена в селото припадаше по привлекателната му сила.

Всяка жена, освен тя...

Тя бе единствената плячка, която той никога не е бил в състояние да примами в леглото си!

Най-добрият му приятел, Сиамек, висок, интелигентен човек, остави копията с обсидианови върхове и наметалото на Ямин.

“Виждате ли някакви следи от нея?” – попита Фироуз.

“Просто стъпки. – Ямин посочи на североизток. – Няколко хиляди аршина в тази посока.”

“Защо ще се отправя право към нашите врагове? – попита Фироуз. – Тя не осъзнава ли, че Халифианите ще поискат да им бъде под ръка, като робиня за секс?”

“Защото ежена – Ямин се засмя. – Само боговете знаят какво пърха в хубавата й глава.”

Нинсианна взе камък, съпротивлявайки се на изкушението да го хвърли в арогантната глава на сина-на-вожда. Ако не бе заради нейните “умствени способности”, то той щеше да е мъртъв в момента!

“Това получавате заради преследването на дъщерята на шамана.” – каза Фироуз.

“Ние всички ви предупредихме – каза Сиамек, – Нинсианна е капризна.”

Дадбех се засмя.

“О, Ямин! Искам те!” Малкият човек говореше с висок, фалцетен глас. Той обърна глава, преструвайки се на другото си Аз. “Не, не!” Пак обърна главата си, но обратно. “Да, аз те искам!” Отново се обърна обратно. “Не, аз не те искам!”

Тирдард сложи ръката на устата си, опитвайки се да не се засмее.

“През цялото време – Фироуз се присъедини, въртейки бедрата си с женска походка – прави магията на баща си.”

“Шазам! – Дадбех размърда пръстите си. – Ямин попада под нейната магия.”

“Попаднал? – Ямин изсумтя. – Едва ли. Баща ми предпочита играта.” Той се втренчи в скалата, където Нинсианна се скри. “Типична жена! Твърде глупава, за да познава дори собствения си ум.”

Той коленичи до мъртвата газела, извади мяха си за вода и се напръска с няколко капки по главата.

“Благодаря ти, братко – промърмори той – за дара на живота ти.”

Вятърът вдигна и отговори с глас, само Нинсианна можеше да чуе.

“Добре си дошъл, облагодетелстван сине...”

Проряза корема й с обсидиановото острие, отделяйки прецизно органите от вътрешностите, които щяха да останат за храна на хиените.

Сиамек приклекна до него и посочи белега в корема на Ямин.

“Ти изглеждаше като тази газела, когато те носех обратно, връщайки се от лов на зубъри – той говореше ниско, така че другите мъже да не го чуят. – Ако не бе тя да те зашие, щеше да си мъртъв. Може би сбърка нейната загриженост с любов?”

Зад скалата Нинсианна затаи дъх.

Моля те? Накарай го да слуша?

Ямин намушка ножа си в мъртвата газела.

“Ето защо ние трябва да я върнем! – каза той. – Асур се нуждае от своя чирак лечител.”

Той премести крак и подаде месото на Сиамек. Черните му очи се взираха в неговия заместник-командир.

Сиамек кимна. Той никога не противоречеше на Ямин пред другите мъже, но те бяха приятели достатъчно дълго, затова и често му говореше на “ти”. Сиамек се приближи и сложи месото в огъня.

Ямин се изправи и се обърна към далечната планина, изражението му, уязвимо на слънцето, се взираше в хоризонта.

“Къде си?” – промърмори той.

Постави увития си в кожа крак върху скалата, зад която Нинсианна се криеше, изучавайки хоризонта, и прикрепи наметалото си с помощта на сложно издълбана игла от кост.

Нинсианна, приклекнала като плячка, се криеше зад скалите. Вятърът се променяше. Към нея се приближаваше дим, носейки със себе си и пищен аромат на печено...